90 години след подписването на трагичния за България Ньойски договор в българското общество не са затихнали гласовете на болка и неудовлетворение, породени от смазващите му клаузи и техните последствия. Като най-страшен за нацията резултат се усеща не толкова икономическото доразоряване на изтощената от войната страна, а мащабното възпрепятстване на реализацията на българския националнообединителен идеал, който всъщност явно или индиректно е и водещият външнополитически мотив на страната. Клаузите на договора са болезнени не защото носят несгоди, а защото българското общество ги усеща като наказание за дързостта си да ускори с военни средства успеха на една справедлива кауза. Васил Димов
Ярката обидна следа, която Ньойският договор е издълбал в съзнанието на българите, личи и от факта, че в редица български сайтове в интернет могат и сега да се прочетат публикации, достигащи дори до призив за използване на укрепналото положение на страната ни като член на ЕС за преразглеждане на някои положения, произтичащи от този документ. Той е схващан от много българи като основна историческа причина за възникване на условия за малтретиране и претопяване на българските малцинства в чужбина, както и като предопределящ фактор за българската политическа ориентация по време на Втората световна война.
Ньойският договор е сключен между България и страните от Антантата. Поставил е край на участието на България в Първата световна война. Подписан е от българска страна от министър-председателя Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен. След подписването, според някои медии, Стамболийски е счупил писалката заради тежките клаузи. Според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал.
От страна на Антантата страни по договора са Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочени като основни сили, както и Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-хърватско-словенската държава, Сиам и Чехословакия.
Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година. Според клаузите му България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа. България няма право да притежава модерни военни технологии, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили трябвало да не надминават 33 000 души, включително полицията. Репарациите, които страната трябва да изплати на съюзниците, според Ньойския договор, са в размер на 2,25 милиарда златни франка. Те трябва да се изплащат на шестмесечни вноски на Репарационната комисия, създадена с Версайския договор, която от своя страна ги преразпределя между съюзниците. Първото плащане трябва да бъде направено на 1 юли 1920 година, а последното — на 1 януари 1958 година. През първите две години лихвата върху репарациите е 2%, а през следващите години – 5%. В сумата на репарациите са включени и евентуални финансови претенции към България от страна на нейните съюзници. Създадена е възможност Репарационната комисия да отлага или намалява плащанията, в зависимост от възможностите на България. Освен паричните репарации, изплащани на Репарационната комисия, България трябва да компенсира съседните страни и с известно количество добитък.
В своите принципи смазващият за България договор е в синхрон с подобните документи, плод на Версайската договорна система, обхващаща договорите с всички победени държави. Въпросът за справедливостта на клаузите в тези документи до голяма степен зависи от гледната точка на победителите и победените във войната. Очевидно е, че това, което за победените държави е национално унижение, за страните от Антантата е справедливо наказание срещу формалните подпалвачи на войната и техните съюзници. Нещо повече, чрез тежките клаузи, довеждащи загубилите до десетилетно икономическо напрежение, национална разпокъсаност и териториално свиване, очевидно са се търсели гаранции за осигуряване на дългосрочно военноикономическо и политическо превъзходство на победителите. От дистанцията на времето вече е ясно, че именно стремежът към спокойствие чрез превъзходство, мотивирал прекомерната суровост на договори като Ньойския и Версайския, е бил удовлетворен по сбъркан начин, който предопределя ранно или късно избухване на войнстващ реваншизъм. Преговорният процес, проведен високомерно без участието на победените нации, завинаги остави в тяхното съзнание впечатлението за нелегитимност на принудително подписаните договори.
В светлината на тези разсъждения Ньойският договор, независимо дали ще бъде определен като несправедлив, със сигурност е недалновидно съставен. Той не държи сметка за исторически обоснованите национални стремежи на българите, защото е изкован с явната презумпция (както и Версайският договор спрямо Германия), че България ще бъде лесно контролирана оттук насетне. Именно в това допускане се корени историческата грешка на победителите, някои от които впоследствие станаха първите жертви на недалновидността си през Втората световна война. В случая с България стана така, че страната се оказа без други външнополитически опции, освен да подкрепи този, който гарантира най-радикална ревизия на Ньойския договор и осигури реабилитация на националнообединителния идеал. След като веднъж младата държава се бе одързостила да постигне голямата си цел и бе наказана за това, тя едва ли е могла да предприема нещо по-различно от действия, които в съзнанието на българите възстановяват историческа справедливост. Всички критики към политическата линия на България след Ньойския договор са основателни само въз основа на трагичните за страната резултати от изхода на Втората световна война. Но, както знаем, всеки глупак може да предвиди миналото.
Що се отнася до възможността в днешно време да се предприемат стъпки, които по същество поправят нещастия, причинени от Ньойския договор, мисля, че това не е много сериозно, или поне не бива да се формулира с такова примитивно реваншистко звучене, защото реалностите са променени и ще бъдем изправени пред ситуацията, в която, за да заличим една неправда, ще трябва да породим друга. Позоваването на някои специфични отстъпки, получени от страни – членки на ЕС, едва ли ще помогне, защото въпросните отстъпки се търсят и гарантират в рамките на самия ЕС и нямат отношение към страни извън него, каквато е, например, Сърбия. Препоръката за влияние по посока на подобряване на положението на българското малцинство там чрез използването на еврочленството ни най-вероятно ще доведе до изостряне на съседски отношения без постигане на търсения резултат и няма да срещне подкрепа в Европа, тъй като ще създаде опасен прецедент за използването на Евросъюза за удовлетворяване на ревизионистични амбиции. В някои публикации в мрежата може да се срещне почти незавоалирана препоръка да оказваме натиск от този тип, ако трябва да даваме съгласие за разширението на ЕС. Мисля, че това е безсмислено, защото ако, да речем, Сърбия, застане пред прага на приемане в съюза, тя по договорни условия ще трябва да вземе мерки за гарантирането на равноправието на малцинствата, иначе няма членство.
А ако някой си мисли, че в съвременна Европа са възможни териториални реставрации по какъвто и да било път на положения отпреди близо век, той явно не е наясно с факта, че светът вече се намира в съвсем различна политическа реалност, характеризираща се до голяма степан с начин мислене, допускащ компромиси в името на спиране на порочния кръг, в който реваншизмът въвежда народите.
През 1919 година България бе прекомерно наказана за своята дързост. Чак 90 години по-късно действително има нов шанс за минимизиране на остатъчните последици от националната катастрофа. Това обаче може да стане не с тропане с обувка по масата, а само с проява на политическа интелигентност.
